Ето какво се случи. Ходихме за риба, четирима човека заедно с мене, лодката на дядо Янко и много дълги мрежи. Рибата, която ловихме се казваше Паламуд или поне името й звучеше подобно. Възможно е и да се пише Паламут, подобно на вермута, който аз упорито си мислех, че е вермуд. Със сигурност обаче, съм чувал Иван Янков да казва “паламудолова”. Влязохме много рано в морето, още по тъмно, пуснахме мрежите, като двама, в това число и аз, гребяха и двама ги разгъваха. Хванахме десет риби и две от тях бяха моя дял, с който същата вечер направихме най-великото паламуд-парти, което някога светът е виждал.
Как започна всичко? Седяхме в бара, беше много късна вечер, но нас това не ни притесняваше, защото живеехме наблизо. Тогава Иван Янков извика:
- Я, Донков е извадил цяла каса паламуд! Трябва да кажа на дядо, утре сме за риба!
- ‘Айде да дойда с вас. – казах аз.
- Ми добре. Трябва да попитам дядо, но не виждам защо да не може.
- Супер! – извиках аз и започнах да протривам доволно ръце. – Утре съм за риба!
- Ми, да. – заключи Иван Янков.
След това Иван Индианеца и Анита си тръгнаха, защото си бяха опънали палатка в гората над Липите, а това не беше никак близо.
На следващата сутрин пихме кафе в бара, а Иван Янков слезе при лодките да помага на дядо си. После ние, Анита, Иван Индианеца, Косьо и аз тръгнахме към плажа и по пътя срещнахме Иван и дядо му да се прибират.
- Иване, – извика ми от далече Иван Янков – знаеш ли че май няма да стане?
- Кое?
- Да дойдеш за риба. Екипажа вече е събран.
- Няма нужда от още един човек, – каза дядо Янко – само ще си пречиме.
- Ми добре. -казах аз, тъй като не виждах какво друго мога да кажа.
Попитахме Иван дали не иска да дойде с нас, но той ни отвърна, че имал работа.
Стигнахме до плажа, легнахме там и лежахме много дълго време. Влизахме в морето и се къпахме и плувахме, а като излизахме на брега умирахме от студ, защото духаше вятър.
Вечерта отново бяхме в бара, а екипажът на Янкови беше в морето. В началото бяхме само аз и Косьо в целия бар. Имахме си мастика от предишната вечер, но ни беше неудобно да не си поръчаме, тъй като бяхме единствените клиенти и Ванчето сякаш държеше отворено само заради нас. Купихме си дженти, синеморския коктейл от джин, мента, сметанка, лед и всичко разбъркано с бъркалка за кафе. Пиехме си дженти с мастика и се чувствахме прекрасно. После си взехме нови дженти и помолихме Ванчето да пусне Би Би Кинг. Тя го пусна. Аз се преместих на нова маса, за да чувам по-добре. Би Би Кинг беше много добър и аз за пореден път му се възхищавах. Говорихме си с Косьо през масите, беше идиотско и готско.
Появиха се Анита и Иван Индианеца и седнаха на моята маса. Косьо поседя сам известно време и заяви, че вече не му е интересно и се премести при нас.
По-късно слушахме някакви архивни записи на Боб Марли. Донесе ги един особняк, за който се знаеше, че слуша реге, но не му се знаеше името и затова му викахме Боб Марли. Няколко месеца по-късно го видях в София, той караше колело,а аз извиках след него: “Боб Марли!” и той се обърна и ме позна. Записите не бяха с особено добро качество, но Боб Марли ми се струваше по-гениален от всякога. Когато отидох да си взема ново му казах на Боб Марли:
- Боб Марли няма нищо общо с регето. – но той отпърво не ме разбра и трябваше да му повтарям. – Според мен Боб Марли, макар и да е емблемата на регето, няма нищо общо с регето. Става въпрос, класическото реге.
- Какво разбираш под класическо реге? – попита ме той, с вид на човек, който не проумява от кое небе му е паднал този разговор.
- Ами, класическото реге. – на мен ми се струваше, че е пределно ясно какво е класическо реге. – Китарата на слабо време и туп…ца…туп…ца…, класическото реге. – по-ясно не виждах как да го обясня.
Той вдигна рамене.
- Боб Марли е нещо различно, нещо велико! – продължих да мъдрувам аз. Той ми забъркваше джентата и не изглеждаше впечатлен. – Нали това е Боб Марли? – реших да попитам за всеки случай.
- Да.
- Ми ето, виждаш ли!?
- Много е просто наистина, какво има за разбиране?
Анита и Иван се радваха заедно с нас на музиката, после ходиха да ядат шкембе и ни оставиха багажа си, за да го пазим. На нас това не ни отне никакви усилия.
Обаче се върнаха бързо, защото в “Скритият мъж” нямало шкембе. Седнаха отново при нас и започнаха да спорят. Работата беше там, че Иван не беше много навит да ядат в ресторант, смяташе, че след като са си купили достатъчно храна, нямало смисъл да дават излишни пари. Анита обратно, не разбираше защо трябва да се лишават от каквото и да било дребно удоволствие, тъй и тъй човек не всеки ден е в Синеморец. Аз бях напълно съгласен с нея, както всъщност и с Иван. Всичко продължи с това, че те се препираха, като всеки от тях започваше с това, че е съгласен с другия, ама си държеше на своето. Свърши се когато Анита заяви, че не искала да яде шкембе, а Иван я метна на рамо, което никак не му беше трудно, защото той е най-големия и рус Иван Индианеца, а Анита беше най-малко три пъти по-малка от него и я понесе май към ресторанта дето Пейо от Варвара беше сервитьор. Анита се засмя и искаше да я пуснат, ама Иван не я пусна и те изчезнаха в тъмното.
В другия край на бара седяха Ванчето, Доника и Боб Марли и си бърбореха. Ние също си бърборехме вяло, слушахме музика и си пийвахме, и се чувствахме все така прекрасно чак докато Иван и Анита се върнаха, но скоро пак потеглиха, тъй като до техния горски бивак, те му викаха “нашето старо място” или пък понякога “лагера” и бяха донякъде прави, защото бивак е варварска дума, а тяхното си беше истински лагер, не бивак, имаше доста път. Всички бяхме решили на следващия ден да си направим разходка по брега до Силистар. Появи се и идеята да пием кафе и Анита измисли преди това ние да им отидем на гости, понеже те си бяха купили кафе, а ние трябваше да си донесем само чаши. Уговорихме си среща в 11ч. на входа на Липите, ама те нямаха часовник и взеха моя. Получи се така, че сега ние нямахме часовник и щяхме да питаме за часа в бара или в някой магазин.
Вероятно минаваше полунощ, когато Янкови се върнаха след риболова. Не бяха хванали нищо. В началото не ни се искаше да им повярваме, защото след доброто постижение на Донков предишната вечер ни се виждаше фасулско да наловиш риба, ама те наистина се появиха с празни ръце.
- Няма риба. – каза Иван Янков и вдигна ръце. – На сутринта пак ще се влиза, но на мен не ми се ходи. Може да отидеш вместо мен. – ми каза.
Аз естествено подскочих.
- Само че, ще се става в четири сутринта, защото се влиза преди да е изгряло слънцето. Ще можеш ли да станеш?
- Само трябва да ме събудите.
- Добре, ще кажа на дядо да те събуди. Вие нали ще спите в стоежа?
- Да. Ама верно да ме събудите! – повторих аз и си помислих, че това верно трябва верно да е много верно, ако се има предвид състоянието в което бях в момента и малкото оставащи часове. Много ми се искаше да не се изложа и в момента горе долу си вярвах, че ще успея. Толкова съм бил с ума си.
- Аз отивам да говоря с дядо и да ям нещо. – каза Иван. – След малко се връщам.
- Аз отивам да спя! – казах на Косьо, станах от масата и заподскачах около нея. – Утре съм за риба!
- По добре яж преди това. – посъветва ме Косьо, проявявайки трезва мисъл. Шантава работа.
- И аз за това си мислех – казах и всъщност не лъжех. В последните дни двамата съвсем не прекалявахме с храната, а трябва да се яде, струва ми се.
Добрах се до квартирата и палнах свещ, като я пъхнах в един рапан и се опитах да я скътам от струите въздух, които преминаваха през тухлите. Свещта гореше нервно, а аз се налапах набързо с хляб, кашкавал и майонеза, после духнах свещта и туп в леглото, като това последното туп май не го помня. Преди да заспя се сетих за репликата ми към Косьо преди да го оставя сам в бара:
- Да отидеш утре на срещата, ей!
- Ще отида, бе.
- ‘Айде!
- Айде! Да наловиш риба!
- Има си хас!
За рибата ми го казаха и Иван и дядо Янко, казаха:
- Да видим какъв ще е твоят късмет. Може пък да си късметлия!
Защо пък да не съм късметлия, си казах аз и заспах доволен.
Като заспах забравих, че на сутринта ще трябва да ставам много рано и се сещах за това, само когато от време на време се събуждах с неприятен вкус на жажда в устата, но и тогава след като се замислях. Чувах морето, което шумеше така, сякаш се разбиваше под терасата, макар че то беше поне петнадесет минути по-далече. В такова бурно море май риболова няма да го бъде, ми минаваше през ума и пак заспивах.
И изведнъж дочух:
- Иване!..Иване!.. – беше дядо Янко, който викаше някъде отдолу и осъществяваше дяволски странна идея за събуждане. Добре, че тъкмо бях ставал да пия вода и пребивавах в полусъница.
- Да! – извиках аз пискливо като проститутка подгонена от слон в отговор. За малко да прихна в присмех при звука на собствения си глас.
- Време е!
- Ей сега идвам! – викнах и скочих.
Екипирах се доколкото можех бързо в тъмното с два пуловера и шушляковото яке за вятър, дръпнах цигарите, които Косьо беше оставил в отвора на една тухла и се запромъквах, първо през непрогледното стълбище, после през градината с домати, после през пътеката с цветя и стигнах бунгалото, където живееха Янкови. Кухнята светеше.
Пъхнах глава между лентите срещу мухи, но в стаичката нямаше никой. Повъртях се наоколо, но пак нямаше никой. Зачудих се дали е възможно дядо Янко да е тръгнал вече надолу към лодките. Лошото бе, че нямах представа какво точно се очакваше от мен: бях ходил вече веднъж преди години за паламуд, но тогава бяхме всички и се движехме вкупом. Сега бях сам, около мене беше тъмнина и нощ, и едно бунгало със светеща пристроена кухня, а там беше празно. Повъртях се около себе си и не знаех какво да правя. Нямаше как да разбера колко е часа.
Влязох в стаичката. До входа видях два събути чорапа. На масата имаше цигари и пепелник, а в него – угарки. Седнах на миндерчето зад масата, като се проврях тромаво. В ляво от вратата беше мивката и огледалото над нея. Измъкнах се отново и отидох да се погледна. Не бях се виждал най-малко от десет дена. Лицето ми беше почерняло и брадясало, но си приличах. Пих вода, тя нямаше никакъв вкус. Седнах пак и зачаках.
Извадих цигарите не защото ми се пушеше, а защото нямаше какво да правя. Щракнах със запалката с несигурни движения. Коремът ми се беше разпаднал на безброй малки коремчета, ръцете – на безброй малки ръчички и всичко така нататък. Все пак можех да си контролирам движенията, но не можех да преценя, доколко мога да разчитам на това. Не бях неизтрезнял, обаче не бях и махмурлия в един класически смисъл. Реших, че състоянието ми би следвало да се квалифицира нещо като лека форма на посиняване. От цигарата не ми стана много по-зле, както очаквах и това ми се видя съмнително.
Цигарата свърши след не дълъг, но многоизмерен период време. Смачках фаса. Дядо Янко се появи откъм банята, вероятно беше ходил до кенеф. Аз продължих да седя докато той се приготви, облече, обу и сложи на главата си малка кръгла плетена шапка.
- Тръгваме ли? – каза.
Излязохме и вървяхме, първо по пътеката между цветята, после на пътя и в дясно, после пак в дясно между бара и Синята акула, после в ляво покрай новата голяма къща на Боби, после в дясно надолу към лодките. Дядо Янко носеше фенерче, светваше с него от време на време и ме предупреждаваше за дупки по пътя, за да не се пребия.
- Този път ти си ни късметът. – повтори той това, което бях чул и вечерта. – Да видим какъв късметлия ще се окажеш.
- Дано. – казах аз.
Спуснахме се по брега между порутените гаражи на лодките от селото. Дядо Янко ми каза откъде да мина, а аз внимавах докато вървях с всичкото внимание, което можех да вложа, защото заложените препятствия по тези пътеки са голям ужас. Имаше захвърлени дъски, греди, моторни части, пирони, мочурливи треви, релси, гадни камъни, дупки и др. Имаше и вода, защото, доколкото знаех канализацията на селото минаваше някъде отдолу. Май точно под гаража на Янкови. Говореше се, че фекалиите на селото се вливали горе долу, където лодките влизаха във водата. Този залив се казваше св. Яни. Идвах от време на време да се къпя тук, но никога не съм виждал плуващи лайна, така че може и да не е вярно.
Пред входа на гаража нямаше никой.
- Другите още не са дошли – каза дядо Янко.
Захвана да отваря вратите на гаража или по-точната дума беше да ги отмества. Аз стърчах малко встрани и се чудех как да му помогна. Той нищо не ми казваше, беше тъмно и неравно, а аз се чувствах вдървен и не смеех много да мърдам. Останах си неподвижен. После той се запромъква навътре в гаража, който беше дълъг най-малко три-четири пъти колкото самата лодка и с макарата я спусна толкова, че да излезе от него, защото вътре беше тясно за работа, а по-надолу към морето релсите, на които се движеше количката се издигаха доста над земята. Появи се още един, този, с когото по-късно гребахме. Носеше войнишка камуфлажна шуба, кимна за поздрав и щръкна до мен. Дядо Янко излезе от гаража и се покатери в лодката. Започна да натъкмява разни работи. Аз запалих цигара и клекнах, тъй като не виждах къде да седна. Дядо Янко провери нещо на двигателя, който доколкото знаех беше от трактор, промъкна се назад и седна на капитанското място. Извади отнякъде копчето на стартера и го натисна. Ама нищо не стана.
- Няма ток. – каза и вдигна рамене.
Подготви всичко отново и пак натисна стартера, ама пак нищо не стана.
- Няма.
Тогава този до мен прояви отношение, покатери се и той в лодката и взе да я бърника. Махна дървения капак на двигателя, заоглежда и запипа. Човъркаше жиците и ги стържеше, а с дядо Янко не си казваха нищо, затова реших, че сигурно знае какво прави
- Я пробвай пай.
Дядо Янко зае стартово положение, натисна копчето и нищо. И така дълго време, но накрая моторът запърпори и заработи.
- Дали …/не помня името/ не се е отказал? – предположи дядо Янко, понеже четвъртият човек не се появяваше.
- Да отида до тях, аз съм с камиона. – предложи онзи.
- Добре.
Тръгна, но бързо се върна.
- В новата къща ли да го търся или в старата?
- Не знам. –отговори дядо Янко. – Пробвай в старата и ако го няма, тогава в новата.
- Добре.
Изправих се, краката ми изтръпнаха. Какво му е добрето? Не виждах как ще извадят човек от леглото по никое време, още повече, че не го знаеха къде спи. Дядо Янко продължаваше да си подготвя такъмите с неговите уникално отмерени и бавни движения. Голяма работа беше.
Морето шумеше и беше тъмно като небето. Изглеждаше ми меко, топло и уютно, много повече от тази зъзнеща сутрин. Гледах лодката, която го наближаваше върху скърцащата количка. Скоро щеше да се пъхне там и ние с нея. Спря малко преди да се потопи.
Двамата дойдоха и всичко беше готово. Дядо Янко тръгна надолу към лодката, вървейки по релсите. Това никак не беше просто, тъй като релсите се издигаха на повече от метър над земята, а отдолу беше неравно, каменисто, храсталиво и какви ли не ужаси, достатъчни да се пребие човек. Този с шубата го последва, а новодошлият, стар рибар, но не толкова стар както дядо Янко, ме попита:
- Ти ли ще я спускаш?
Ставаше въпрос за лодката и изглежда беше традиция най-младия да върши тази работа или поне Янко и Иван трябва да я вършеха, ама аз нито знаех как се работи с макарата, нито пък каквито са там други подробности, а умът ми беше повече в това как ще балансирам по релсата и не че не исках да го направя, ама трудността си я имаше, та нищо не казах в първия момент и той не се занимава повече с мене и влезе сам в гаража, а аз запристъпях по релсата.
Стигнах лодката и се покатерих по дървената естакада в нея. Дядо Янко даде знак и рибарят ни спусна. Морето ни пое. Качи се и рибарят и отвърза лодката от количката. Ние хванахме греблата. Всичко ставаше без думи. Голям зор видях докато наглася моето.То беше дървено и масивно и аз се оплетох в него като лиана. Справих се с малко помощ. Трябваше да обърнем лодката с носа навътре, затова гребяхме по особен начин. Бързо схванах идеята, но не така бързо успях да се наместя на седалката така, че да влезем в синхрон с моето гребло, което повече ми пречеше отколкото вършеше работа. Но началото беше поставено и вече нямаше мърдане. Стараех се като луд.
- Стига. – каза човекът до мен.
Прибрахме греблата. Дядо Янко запали мотора и го форсира няколко пъти. Нощта и морето поеха шума, те можеха всичко. Включи на скорост и лодката се плъзна. Рибарят се смести между нас на пейката, дядо Янко седеше на капитанското място и държеше руля. Притихнахме. То не че дотогава някой беше говорил, но вече и не мърдахме.
Супер и велико! Ето така трябваше да е. Чувствах се като почетен гост на нещо голямо. Водата преминаваше покрай мен, като че пляскаше с ръце. Пръскаше ме , когато лодката пресрещнеше някоя вълна. Имаше много вълни, не огромни, но не и малки. Тъмният бряг се отваряше, а ние му се измъквахме. Сенеморец блестеше с нощни светлинки и изведнъж – хоп –изгасна. Ама пак се виждаше, къщите бяха по-тъмни петна от полето. Брегът продължаваше навсякъде и до безкрайност, поне отзад, в посоката, в която бях обърнат. Далече вдясно се забелязваше Ахтопол. Изглеждаше така, сякаш гореше. Много по-близо различих или си мислех, че различавах устието на Велека и тъмните скали на нашия плаж, и мокрия от росата пясък, и какво ли не от нещата, които в тъмницата изобщо не виждах. Обърнах се в посоката, в която отивахме. Вълни, пръски и ние ги прескачахме, като че щяхме да се гмурнем в тях. Морето изисква страхопочитание. Аз го страхопочитах, но не ме беше страх от него; не знам защо, но точно така беше. Рибарят до мен си запали цигара. Бръкнах в джоба на якето си и извадих моите. Бях чувал, че запалките ставали безполезни навътре в морето, защото било много влажно. С моята нямах никакви проблеми. Дядо Янко също си запали цигара, но изхаби пет-шест клечки кибрит. Духаше вятър. Вторачих се отново в брега, във всичкия бряг наведнъж.
- Краста си е. – каза човекът с шубата или ако не го каза щеше да го каже след малко.
Беше сравнително млад. Имаше предвид паламудолова и аз го разбирах, с цялата тържественост, с цялата тъмнина, с цялата лодка, с цялото безкрайно, подвижно, памучно, копринено, готово да ни погълне море, с всичките му хора на борда, които бяхме само ние или по-скоро те и аз, “барабар Петко с мъжете”, а аз се чувствах толкова добре така, както не се забелязвах, че си казвах: “Брей, брей, колко е велико!”, и те си мълчаха в един съвършен синхрон, по-съвършен от синхронът на кръвообращението в човешкия организъм, особено на моя в момента, и лодката се промъкваше залегнала сред вълните.
- В колко часа се показва Райко? – попита дядо Янко.
- В седем и половина. – отговори рибарят.
- По-рано, трябва да е в седем, така казаха. Ще го видим.
Бях изпаднал в безвремие, така че не можех да преценя колко дълго сме пътували. Навътре в морето се различаваха по светлините им други рибарски лодки. Целта беше да се промъкнем някъде между тях, по такъв начин, че да не си оплетем взаимно мрежите. Когато наближихме рибарят се изправи и вгледа напред. Предупреди дядо Янко, че много близо в дясно имало друга лодка, ама дядо Янко реши, че няма такова нещо и стана така, че малко се посдърпаха, но в крайна сметка лодката бе спряна и бе решено да пускаме.
- Сега сме точно срещу Велека. – отбеляза дядо Янко.
Хванахме веслата. Започваше най-важното и най трудното за мен. Лодката трябваше да се движи достатъчно бързо и равномерно, за да бъде всичко наред. Рибарят се премести отзад и с дядо Янко хванаха мрежите. Първата тежест беше спусната, онзи до мен започна да гребе. Вкопчих се в греблото с всичко, което можех да извадя от себе си и ако имаше начин и да го захапя, щях да го направя. Запъвах крак в дъската пред мен, стисках зъби и се хвърлях назад с цялата си тежест пуфкайки и съскайки. То не винаги ме слушаше, понякога се плъзгаше по повърхността, понякога затъваше твърде дълбоко, но аз яростно се захващах отново. Опитвах се да съм в синхрон с другия гребец, обаче той гребеше бавно и мощно, и не се получаваше. Тъмнината не ми позволяваше да видя колко мрежа е вече във водата, а подвижното море скриваше скоростта, с която се движехме. Бях като кон с капаци. От Иван знаех, че мрежите били около триста метра, три свързани мрежи. Триста метра е сериозно разстояние, когато по-късно се развидели пластмасовите плувки се губеха в далечината, някъде много, много нататък, подвижно, безкрайно многоточие, следващо вълните.
Най-после мрежите свършиха. Не знаех как съм се справил, но по-късно Иван ми каза, че ако нещо не е било наред, те са щели да ми кажат. Прибрах задъхан греблото и се облегнах уморено назад върху малката дървена каюта. Толкоз. Голям изрод трябва да съм, си казах, след като все още се държах с моя нечовешки махмурлук, обилно, напоследък, недохранване и триизмерна жажда за всичко, което можеше да се случи. Все така се чувствах изтръпнал и неуверен в способността да координирам движенията си. Струваше ми се, че и при най-малката рязкост ще се разпадна. Притиснах се на седалката, сякаш треперех от студ. Хубаво бе, че в следващия час и половина трябваше просто да остана така.
Рибарят отново седна между нас и запали цигара. Дядо Янко изгаси лампата, която светеше закачена на ге-образна стойка над него. Сега следваше чакане. Щяхме да съберем мрежите когато слънцето се покажеше. Доколкото знаех, след това нямало смисъл да стоим, тъй като рибата ги виждала и заобикаляла.
- Не ви представих заместника на Иван. – каза дядо Янко. – Също се казва Иван.
Пушихме. Аз се въртях и попивах морето и бреговете му. Лодката се издигаше и спускаше. Ако протегнех ръка можех да докосна водата. От време на време се появяваха бели многоетажни медузи. Рибарят подметна, че били много красиви, но аз не мислих така. На едно място на брега, някъде след Ахтопол, към Варвара, се забелязваха светлини. Известно време се чудех дали наистина не е огън. Бях чул предишния ден, че имало пожар в този район. Обаче Ахтопол изглеждаше по същия начин и реших, че не е.
Духаше вятър. Ние с рибаря бяхме без шапки и затова дядо Янко му каза да бръкне в каютата и да вземе двете, които се намирали някъде там. Той се протегна, порови и ми даде едната на мен.
- Тази е много скъсана. – отбеляза преди това.
- Но повече топли. – контрира го дядо Янко.
Шапката беше толкова зле, че представляваше повече козирка. Нахлузих я, защото ми беше все едно, а ми се струваше твърде трудоемко да откажа.
- Там трябва да има и някакви дрехи. Дай ми една, че ми замръзна мозъка.
Рибарят измъкна едни панталони и ги подаде на дядо Янко. Той ги взе и започна да си прави тюрбан. Сложи ги на главата си и ги заувива. Действаше бавно и с умисъл, но панталоните никак не му се подчиняваха и се измъчи. Когато свърши ни погледна. Чалмата му беше нахлупена много ниско. После единият крачол падна и закри лявата половина от лицето му. Дясното му око почти не се виждаше. Ние се ухилихме. Той също.
Чакахме си и времето с нас – нито бързаше, нито се бавеше. В един момент дядо Янко се сепна:
- Да не ти става лошо?
- Не. – отговорих твърдо, макар че въпросът му беше съвсем резонен, лодката постоянно се повдигаше, спускаше, клатеше, накланяше, но аз си бях наред, т.е. поне толкова, колкото и когато се качих в нея. Засега не смятах да повръщам.
Малко по малко зората наближаваше. Откриваше се хоризонт. На изток ниско над морето се подреждаха малки облачета, нямаше да можем да видим самия изгрев. Вече се забелязваха ситните капки, които кръжаха като пара над вълните. Това трябваше да беше нещо като омара или каквото там. С появата на светлината морето ставаше сиво като олово, лъчите се плъзгаха по него и направо връхлитаха нашата лодка. Стоях срещу тях, гледах ги и, както се казва, вдишвах с пълни гърди. О да, така беше! Изведнъж, с появата на деня усетих, колко осезаемо бе всичко и как то ме изпълваше с живот. Колко прави ще да са били онези англичани като Бъркли или Беркли, или както и да му е българската транскрипция на името и тяхното “ego est percepcia”, само дето май са сбъркали, че от него са направили някакви изводи, защото, струва ми се по-точния израз е “животът е възприятие”, да възприемаш, то е да се чувстваш жив, ама тук нищо не се споменава за света, който ни заобикаля, а той следва да е нещо повече, най-малкото, рефлексия, а в един израз като тоя, дето го посочих, няма никаква рефлексия, нито грам, и това онзи хитрец Витгенщайн го показва, тъй като да кажеш “аз възприемам.” или “аз мисля, че аз възприемам” ами то си е съвсем същото като да кажеш “възприемам” и удължаването на фразата е движение на ръката или устата, но не и на мисълта, и представлява празна тавтология, която с повтарянето си не става по-пълна, а по-тъпа.1
- Ще ходиш ли с другите до Силистар? – попита ме дядо Янко.
- Ако сме се върнали преди да са тръгнали.
- Каква ви е уговорката?
- Срещата е в единайсе.
- Е, сега е седем, ще се върнем.
- Аз ще ходя до Силистар по-късно, ако искаш да те закарам. – предложи ми човекът с когото гребяхме.
- Мерси, но няма смисъл. Идеята е да се разходим по брега. – отговорих, но си признавам, че стопаджийската ми душица се подразни.
- Райко се показа. – каза рибарят.
Слънцето се беше измъкнало от облаците. Пътеката му вреше и кипеше. Страхотни ефекти!
- Да събираме. Вече няма какво да чакаме.
Другите се съгласиха. Рибарят и дядо Янко подхванаха мрежите в двата края, ние греблата. Тази част от риболова беше по-лесната за нас. Трябваше само да придържаме лодката косо на мрежите, за да могат да ги събират откъм единия борд и от време на време да се придвижваме по малко. Както обикновено бързо схванах какво се иска от мен и този път, ако изключим няколкото заплесвания във въртенето и зяпането, се справих без грешки. А имаше какво да се гледа, стига да можеш да виждаш. Бате Райко излизаше, вълните се строяваха пред него. Водните капки блестяха като бездимна завеса от стара руска приказка. И беше сиво, едно такова, едновременно застинало и подвижно сиво, което в миг те завладява и не усещаш как вече е изчезнало и нямаше спек, а само тържественост и малко грандомания, а бате Райко ни гледа без да ни заслепява.
Можех вече да видя колко огромни са мрежите. Те изчезваха виейки се в далечината и краят им не се показваше дори когато купът сгъната на палубата мрежа нарасна значително. Ама никаква риба. Когато преди две години бях влизал в морето не хванахме нищо, само медузи. Тогава влизахме вечерта и мрежите се вадиха на лампа. Сега се повтаряше. Нима всичко дотук беше безсмислено, нима отново нямаше да усетя чувството на рибаря, сякаш си играех някъде в страни, в пясъчника с децата и позирах, щото май и в това не ме биваше – ето какво настроение ме обзе в един момент и ми се искаше да хванем поне едно рибе, па ако ще и най-малкото и гърбавото, а нали и дядо Янко беше нарочил този опит на моя късмет. Продължавах да греба и спирам и после пак да греба и спирам.
- Първата идва. – каза рибарят.
Вторачих се в мрежата, която вадеха от моята страна и нищо не видях. Извадиха я, рибарят я откачи и ни я подаде.
- Ахтополка. – заяви.
- В каютата има кофа. –каза дядо Янко.
Човекът до мен пое рибата, след това измъкна кофата и я сложи в нея. Рибата беше едра, тъмно сива, мъртва и вдървена “като трупче”, както казваше Иван Янков, когато обясняваше, че паламудът бил бързодвижеща се риба и забивайки се в мрежата не можел да продължи, защото бил твърде дебел, не можел и да се върне, защото хрилете му пречели, а оставайки на място не можел да диша и умирал още във водата.
- Идва следващата. Пак е ахтополска.
Извадиха я и я сложиха при първата, а аз се опитах да видя какво точно й е ахтополското. Чак по-късно проумях, че я наричат така, защото се е забила в мрежата от към Ахтопол.
По-натам извадиха една резовска и още няколко ахтополски. После пак затишие. Вадеха медузи, но рибарят с няколко ловки движения бързо ги отстраняваше от мрежите. Това ми напомни Янко, който така здраво биеше мрежата в стената на лодката, че пасираше горките медузи като за салата.
- Когато се появиха първите няколко си казах: “Тръгна, попаднали сме на пасаж!” – заговори рибарят. – Ама няма. Водата все още е топла и са пръснати. Когато изстине се събират на пасажи.
Последваха още, по една, по една. Краят на мрежите все още се губеше зад многобройните хълмчета вода в далечината. Лодката в ляво или в дясно от нас, защото ние всъщност се придвижвахме назад, която рибарят и дядо Янко бяха забелязали по тъмно, също събираше.
В крайна сметка уловените риби бяха десет.
- Колко са? – попита дядо Янко, докато рибарят се придвижваше и отново седна между нас.
Казахме му. Той захвана да се подготвя, а ние, сбутани на седалката срещу него, го наблюдавахме.
- Какво ще кажете да потегляме? – предложи след време.
- Всички само теб чакаме. – бъзикна го рибарят, а по-късно, когато вече се движихме, пак:
- Ей, шофьоре, гледай си пътя, няма какво да гледаш долу! – защото дядо Янко се беше навел и проверяваше нещо в двигателя, и не че имаше някакво значение, тъй като пространството наоколо беше огромно, а лодката не се движеше дотам бързо, но шегата си беше хубава.
Поехме така, че да обходим другата лодка, която изглежда също се подготвяше да се прибира. Рибарят и дядо Янко изказаха предположения кои може да са.
- Можеш ли да видиш номера? – попита ме дядо Янко.
Аз се вторачих и различавах някакви числа, но никак не бях сигурен, а ми се струваше реално точно аз като най-млад да го видя и затова проточвах врат и се взирах, и след като променихме курса, за да минем по близо, обаче резултат никакъв.
Не знам дали, защото сега се движехме срещу вятъра, но вълните, в които се блъскахме здраво ме пръскаха. Бях се притиснал до борда и по левия ми крачол се стичаше вода. Не я усещах и ми беше все едно до момента, когато се замислих, че на брега ще ми се наложи да си суша дънките. Това никак не ме блазнеше и се опитах да се свия по-навътре. Тогава видях, че вече е късно, бях вир вода.
Стигнахме, дядо Янко намали и паркира между пръчките на количката. Слязох на брега, като прескочих неуверено от лодката на естакадата, после през релсите се изкачих на височината в страни от гаража. Другите се занимаваха с дейностите по приключването. Постоях известно време, за да видя дали няма да мога да помогна с нещо, но те не правеха нищо особено, пък и не ми обръщаха никакво внимание, така че реших, че мога да си тръгна. По-късно, вечерта, разбрах, че не съм постъпил правилно и дядо Янко ми се скара за това, че не съм останал, за да взема и нося кофата с рибата, та да ме видят през цялото село. Охо!
Когато се качих в строежа, Косьо естествено още спеше. Не знаех часа. Седнах на леглото и се замислих да ли ще мога да издържа без сън. Стори ми се, че ще мога. Леглото беше пълно с бълхи, не ми се връщаше там.2 Вдигнах си крачолите и си огледах краката за малки, черни, скокливи животинки. Не видях. Станах и тръгнах към храсталака на един съседен двор, за да се изпикая. По пътя се чудех какво да правя през оставащите до срещата часове. Беше рано за плаж, а да ходя някъде другаде ме мързеше. Не ми се спеше, както си мислех, пък и нямаше кой да събуди другите, когато настане време. А не можех просто да седна и да чакам, вероятно имаше повече от два часа. Взех си четката за зъби и се измих на чешмата. Не беше никаква загуба на време.
Седях си отново на леглото все още в дълбока почуда и се облегнах леко назад. Заспах като труп.
Сънят ми беше от онези, пропадащите. В миговете на осъзнаване се усещах промушен между пружините на изтърбушения матрак, а намеренията ми за деня пляскаха като криле на гларуси, докато аз бях безучастен и загубен като гларуско яйце запрътък. Съжалявах за това, а после се примирявах.
Събудихме се по едно време с Косьо, не знам кой се надигна пръв. Той захвана да яде останалото от вечерта парче хляб и фин слой майонеза, аз – да се проверявам за натрапници.
- Много ли седяхте вчера след като си легнах?
- Не. Той дойде и Иван; може би половин час.
Избивах бълхите без угризения /както и комарите/, макар че бях противник на убиването изобщо: вярно, че тези гадинки не бяха виновни за дисконфорта, който причиняваха, но прекаляваха и сами си го просеха, а че това, последното, съвсем не ме оневиняваше, е, по-лесно беше да не прекалявам с разсъжденията.
- Дееба майка му, дееба!
- Не попържай!
- Дееба майка му, дееба!
Косьо взе празното шише за вода и тръгна към чешмата.
Отидох до бунгалото и разбрах от малката Инка, че батко й Иван още спял и че часът е десет без нещо. Ходих и до стария кенеф зад бара. Противно на нашите очаквания самият бар работеше, Доника го беше отворила.
- Да купим един хляб за из път. – предложи Косьо в квартирата.
- Има ли смисъл?
- Докато ходим ще огладнеем. – Косьо разсъждаваше практично от време на време. На мен никак не ми се ядеше. – Също и една майонеза.
- Пак ли?
- Или нещо друго.
Парите, които ни оставаха бяха много малко. След като по-късно Косьо купи хляб, се оказа, че разполагаме с два лева и стотинки. Минахме без майонеза.
- Можем да вземем от Иван на заем. – измисли той и аз се съгласих, но в крайна сметка така и не се стигна до там, а в последствие се оказа, че Иван и не би могъл и да ни даде.
Разказах му с няколко думи за риболова. Въртяхме се безцелно из квартирата и пушехме. После решихме, че е време да събудим Иван. Косьо отиде.
- Иван каза, че две от рибите се полагали на теб. – съобщи след като се върна. – Той щял да ги опече довечера и да ги донесе. Голем кеф! Ще ядеш ли?
- Ми, да. Казано честно, мисля да ям.
Косьо се ухили доволно и одобрително. Сдавах фронта. Работата бе там, че аз бях вегетарианец. Години се бях гърчил, най-вече по време на разните пътувания, когато другите хапваха каквото се случеше да ни нагостят, а аз трябваше да подбирам и заедно с това ми беше неудобно пред съответните домакини да проявявам претенции, та често почти не ядях и въпреки това се държах, “от инат” – ето какво беше мнението на Косьо за моето вегетарианство и следва да призная, че той беше сто процента прав.3 Защото аз никак не знаех защо го правя, пък с течение на времето бе все по-трудно да се откажа. Но този път щях да ям, бях го решил още в лодката, когато съзерцавах рибите в кофата пред мен. Почувствах се уморен от тези игри – те бяха дзен, аз вегетарианец, ловях с въодушавление риба, а уловът беше абсолютно безпредметен за мен, и така с това и онова, и после пак, защото сам си поставях нещата, като че бях лунатика с плувната шапка и беше може би забавно, ама празно, като да изпълняваш музика, без никой да те слуша и ето, че понякога на човек му се приисква да направи нещо с реален, земен смисъл, да види как кръга се затваря, да си стисне ръка с оправданието. Имах и не само аз, нужда от нормална храна, а при паричния ни потенциал тези риби ни бяха добре дошли като нирвана за изтръпнала китайка. По-късно с Косьо разказвахме, че заедно сме решили аз да ям риба, за да можем да спестим двата си лева за пиене: един вид се представях като жертва на обстоятелствата. Ама не беше точно така, поне от моя гледна точка. Винаги съм бил противник на това някой да търси оправдание в причина извън него самия. Не се чувствах извинен за престъпеното си вегетарианство, просто за пореден път обръщах гръб на въпроса, така както се постъпва с човек твърде досаден за случая.
Иван се забави, така че отидох да му давам зор. Той дори не знаеше, че имаме среща. Каза, че ей сега идвал.
С Косьо се въртяхме из квартирата и го чакахме. Нямахме чувството да се е разбързал. Косьо ходи до бара, за да провери за часа. Беше единадесет без пет, а ни предстоеше най-малко петнадесет минути път. Застанахме на пътя зад бунгалото вдигнали крак за похода.
- Да минем по централния път, за да купя нещо за ядене. – предложи Иван, когато най-сетне се появи.
Върнахме се. Той купи от магазинчето на леля Снежа два кроасана и още нещо, но колкото и да се напъвам, не мога да се сетя какво. После поехме надолу по улицата за плажа. Стигнахме отбивката и свихме по прекия път през гората. Подминахме двете дървета с общ клон или клона с две дървета. Пресякохме Бутамята по диагонал.
- Сега, след сезона, когато няма хора и Бутамята е супер за плаж. – каза Иван.
Прав беше, хем нямаше хора, хем плажът си беше хубав.
- Има много вълни, няма да мога да плувам. – изказах се аз.
- При бурно море също е интересно, можеш да се пускаш по вълните. Да хващаш вълните на автостоп!
Изкатерихме скалите и тръгнахме напреко през поляната един след друг като капки по капкомер. В другият й край гората затваряше Липите. Там някъде ни беше срещата.
От високото огледахме плажа. Беше пуст с изключение на едно място, където под опънат на забити в пясъка пръчки чаршаф изглежда лежеше някой. Но едва ли бяха нашите хора. Слязохме долу и се пръснахме. Засега срещата протичаше наполовина успешно.
Вървях в горния край на плажа и Иван ме видя.
- Иване! – ми извика.
- Тук съм! – викнах тъпо в отговор.
Иван Индианеца заедно с Нажин слизаха по склона бегом между дърветата. Нажин беше лайката на Иван, която присъстваше с него и Анита още от самото начало и която аз съвсем незаслужено пропуснах да спомена.
- Закъснях ли? – попита Иван.
- Не, ние тъкмо идваме. – отговори Иван Янков.
- Това е добре.
Но все пак закъсня, помислих си аз. И ние закъсняхме, ама дойдохме всъщност по-рано.
- Ще пием ли кафе? – попитах.
- ‘Айде! – откликна той. – Заповядайте при нас.
- ‘Айде. – каза Косьо.
- Не от тук, да минем по пътеката. На идване реших да сляза напряко, но е много неудобно.
Последвахме го. Пътека в действителност нямаше, той ни водеше оттам, откъдето обикновено минаваха.
- Тук все още духа от морето и няма много мухички. – отбеляза Иван Янков, докато изкачвахме склона.
- Няма и много комари, макар че онази нощ ни нахапаха. – допълни го Иван Индианеца. – Има чакали. Вечер се чуват и се вижда как им светят очите. Първата вечер се приближиха, Нажин ги усети.
- И какво направи?
- Искаше да тръгне след тях, но аз му казах да седи при нас и той ги остави.
Нажин се въртеше около нас. Изчезна в гората и се чу как джавка.
- Намерил е някоя катерица.
Иван ни обясни защо тази порода кучета се казвали “лайка”, заради лая. Използвали ги в Русия, в тайгите за лов на някакви животни подобни на нашите катерици, но по-едри, които се ловели заради кожите. Лайките ги намирали, заставали под дървото и започвали типичния си лай, не ръмжащ, а висок, по-скоро скимтящ. Ползата била двойна, от една страна показвали на ловеца къде е животното, а от друга отвличали вниманието на жертвата от истинската опасност, докато онзи, руснакът, прас, ги застрелвал.
Напредвахме през шумата, заобикаляйки дървета, храсти и паднали клони. Гората изглеждаше извън човешки достъп, едновременно некумуникативна и тайнствено гостоприемна. Единствена мухичките, малките камикадзета от армията на махмурлу-назидателите се мятаха в бялото на очите ни при всичките ни усилия да им пречим с махане на ръка. Поне наистина не бяха много. Двамата Ивановци си говореха за кучета. Въпреки че с това били известни, сините очи не били отличителния белег на “хъски-то”. Хъскито било ловец също като лайката, но то ловувало за себе си. Третият Иван се озърташе наоколо, опитвайки се да види цялото наоколо и на моменти забравяше да ги слуша. Косьо мълчеше и един бог го знае за какво мислеше.
След първата стръмнина се показа палатката. Трудно можеше да бъде забелязана отдалеч. Пред нея заварихме Анита, която хапваше пастет и точеше зъби на един огромен, срязан наполовина домат. Тя почти не реагира, седеше като в огромно кресло сред безкрайна всекидневна.
- Ще направиш ли кафе? – попита Иван.
- Готово е. – каза Анита и посочи канчето в единия край на огнището.
Ние се настанихме и извадихме чашите си, коя от коя по-нееднородни. Иван взе ръкавица и издърпа канчето. После се постара да раздели кафето по равно.
- Огнището ни е останало от миналата година, само беше затрупано с шума и няколко камъка бяха разместени. А това е триногата – също от тогава.
- А там е маскировката на Сашо и Станислава, пак от предишното лято. – допълни Анита.
- Готвите ли?
- Не, нямаме тенджера. Не я взехме, защото нали дойдохме за малко. Макар че сега ми се иска да си сготвим.
Огнището им беше уникално, съвършено кръгло и оградено старателно с неголеми обли камъни. Триногата – дървена, хваната в горния край с въже.4 Те следваха някои особени привички, например никога не хвърляха фасове в огъня, смятаха, че го оскверняват. Трябваше да внимавам какво правя.
Пиехме кафе седнали в кръг около огнището, а Иван Индианеца разказваше; може би и това беше по индиански. По предложение на Анита ни описа лекцията на някакъв чернокрак, идвал в София. Ставаше въпрос за принципите на хора опитващи се да дадат гласност на забравена култура. Не помня самите принципи, но според Иван индианецът бил добър оратор, с чувство за хумор. “Може би в представата ви един чернокрак е индианец с дълга коса, сплетена на плитка. Аз вероятно ви разочаровах, но при нас има такъв обичай: след като индианеца се ожени, косата му може да бъде сплитана единствено от жена му. Е, представете си, че сега тя ме види по телевизията с плитки, какво ще си помисли?”
По-късно темата се премести върху Нажин. Кучето се въртеше около нас, пъхаше прах в кафето на Анита и й правеше такива едни мизерии, докато тя му се сърдеше и с добри думи се опитваше да му обясни, че не е хубаво това, дето го прави, ама Нажин пет пари не даваше. Иван не взимаше страна в тези пререкания, май много ги обичаше и двамата. Изобщо ми направи впечатление, че той се отнасяше много толерантно с кучето си, почти не му се бъркаше. После Нажин дойде и легна до мен, сигурно му хареса спалния ми чувал, а Иван ни заразкзва истории за него. Много впечатлителни истории.
Като малък Нажин бил нападнат в двора на училището, където Иван го разхождал от три зловещи кучета: доберман, ротвайлер и още едно от този род. Малкият Нажин, понеже нямало къде да ходи, захванал да се бие. Иван доста детайлно пресъздаваше битката: как Нажин настръхнал, как се озъбил и т.н. След време, вече порасналият Нажин забелязал ротвайлера на площадката пред входа на същото училище. Бил го запомнил, но нали си бил добряк, та нямало как просто да отиде и да си отмъсти. Носел си една топка за тенис на корт и ето как постъпил: приближил се оставил топката на стълбите, отдръпнал се малко и го зяпнал. Онзи обаче не реагирал. Тогава Нажин взел топката, преместил я няколко стъпала по-нагоре и пак се отдалечил. На ротвайлера му се приискала чуждата топка и … Бам! Прас! Ето така. Ясно защо ротвайлерите ги няма в тайгата.
Втората подобна случка беше свързана с някаква немска овчарка, която също имала злощастието да нападне малкия Нажин. Случило се на поляните пред Витоша. Този път назидателността беше повече за стопанина й, който безучастно и с любопитство наблюдавал как лайката яде бой. Ама когато след време двете кучета се срещнали отново и в първия момент всичко се повторило, защото те се помнели, и на овчарката й хрумнало да доведе повторението до край, та пак се втурнала, ама Нажин не бил фен. Иван обясняваше как Нажин отскочил, как й оскубал козината отстрани, после от другата страна, какви кучешки хватки прилагал, как я премятал, докато същисаното куче не се почуствало като Хитлер пред Сталинград.
Друг път пък, разхождайки се в Борисовата градина срещнали едно малко, красиво, симпатично, сладко, породисто кученце и седнали да го гледат и да му се радват. Иван разбираше от кучета, назова породата му, описа го така, че почти го видяхме. Наблизо се появил един голям, грозен, тъп доберман, приближил се до кученцето и без никаква причина го сдавил. Кученцето заскимтяло на умиране. Нажин скочил и дръпнал такъв бой на добермана, че онзи през сълзи обещал да не пипа никога вече малки беззащитни кученца. “Браво Нажка!”си казал Иван.
- Нали така? – каза Иван на Нажин. – Няма да ги оставиш да бият по-слабите.
Нажин щръкна уши, вдигна глава и го загледа. Всички бяхме убедени, че разбира.
Анита свари още кафе. Полу-седяхме, полу-лежахме, следобеда напредваше. До Силистар имаше около пет километра. Когато и новото кафе свърши реших да сляза долу и да се изкъпя докато другите се помотават. Уговорихме се да ме настигнат там. Казах на Нажин да се пази и си сгънах чувала. Спуснах се по пътеката, която всъщност не се виждаше. Заобикалях дърветата, прескачах паднали клони и храсти. Излязох в срани от мястото, което очаквах и трябваше да заобикалям. На високата поляна преди пътеката за плажа срещнах нисък брадат човек с раница. Малко след него жена с разперени ръце и движещи се пръсти опипваше въздуха; медитираше. Вероятно бяха йоги. Край Синеморец в края на сезона се събираха йоги, поне така беше преди тъпите граничари да забранят опъването на палатки в района.
Повървях малко по пясъка, опънах чувала и го затиснах с кубинките. Съблякох се, взех двете чаши от кафе и нагазих, за да ги измия. Имаше повече вълни от на Бутамята. Върнах се и оставих чашите върху чувала да съхнат. Влязох бавно във водата.
Вълните ме блъскаха. Хвърлих се и се опитах да плувам. Не беше лесно. Плуването най-много се приближавало да летенето, пишеше в една книга, която тогава за свой срам още не бях чел, но в страни от това същото лято се бях много въодушавил на тема плуване; след като разбрах, че без усилия ми се отдава. Спомнях си Варвара от предишната седмица, когато ставах дълго преди другите и отивах при морето, събличах се върху скалите и лягах на водата, която тогава беше плоска и мека като футболно игрище и кръстосвах заливите махайки с ръце и крака, но без да се напрягам, без да бързам и да се стремя към нещо; само от време на време стъпвах на някоя скала, за да се изпикая, защото все още не владеех изкуството да пикая в движение. Никакви хора, само гларусите накацали по скалите, върху които оставяха бели петна и нищо рязко и стряскащо усещането за природа плуващо до мен като лъчите на слънцето.
Сред вълните обаче не се чувствах уютно, не можех да преценя дали сам се придвижвах или морето ме влачи на някъде. Мъчих се известно време, но после се загледах в брега и ми се стори, че неестествено много съм се отдалечил от мястото, на което влязох. Върнах се на плиткото, достатъчно уважавах морето, за да не му се представям такъв, какъвто не съм. Започнах да се гмуркам, да лягам срещу вълните, напреко на вълните, върху вълните, зад вълните. Отпусках се и се оставях да ме повдигат и спускат. На плажа се появиха още хора, но моите приятели ги нямаше. Видях ги чак като се наканих да излизам.
Обсъждахме известно време дали всички да се изкъпят тук или да продължим веднага. Иван Индианеца смяташе, че ще загубим твърде много време, а ни предстоеше път. Въпреки това Анита, Иван Янков и Косьо се съблякоха и влязоха. Аз нямах такива намерения, но нали тъй и тъй си бях мокър, ги последвах. Иван ми обясни какво означава да се пуснеш по вълната. Заставаш пред нея и преди да те връхлети скачаш и започваш да гребеш, при което тя те поема. Беше весело, смеехме се и правехме маймунщини през цялото време. Само Косьо се топна на плиткото и излезе. Той не можеше да плува, а какъвто си беше особняк, никога и не беше проявявал желание да се научи.
Иван Индианеца вече бе достигнал другия край на плажа. Другите избързаха след него докато събера чувала, дрехите и докато вържа кубинките една за друга, за да ми е по-лесно да ги нося. Изчакаха ме да се обуя преди да захванат да се изкачват.
Започна похода. Всички бяхме по бански и обувки. Вървяхме покрай морето, прехвърляхме височини, прекосявахме полянки и горички. Подминахме камъка, онзи голям, сферообразен и закрепен мистериозно върху скалите камък, до който преди години Косьо се беше снимал така, сякаш го бута, подобно на Сизиф; след това огледахме отгоре каньона с подводната пещера, вървяхме по ръба на отвесни склонове по тесни пътеки, надзъртахме в потайни малки заливчета, пръскахме се, събирахме се, пак се пръскахме, следвахме се в индианска нишка и в разгърнат строй, безредно изоставахме или избързвахме. Скалите се вдаваха в морето или изчезваха в гората, дърветата се снишаваха до брега като отрязани от силните ветрове през зимата.
Слязохме в нов песъчлив залив. Иван Янков го назова, но Анита му беше дала друго име, в което присъстваше думата “съкровище”. Тя забоде поглед в земята да търси миди и камъчета, а след нея и Косьо. Ние Ивановците вървяхме до другия край и седнахме да пушим и да ги чакаме. От немай къде оглеждахме изхвърленото от морето. Аз метнах на рамо една греда и Иван Янков ме снима как се разхождам с нея. После се опитах да се покатеря на един скален нос, но спалният чувал ми пречеше и се отказах. Нажин джапаше в локвите по скалите. Слънцето не се виждаше от облаци, за да не ни пречи докато се разхождаме, но така провали идеята ни да се изкъпем в този залив. Анита донесе две шепи камъни, а Косьо разни особени миди.
Този път се отделихме от морето и плъзнахме по пътеката през гората за по-пряко. Изпълвахме разклоненията на пътеката така, както водата изпълва каналите за напояване. Нажин обикновено следваше Иван Индианеца, но понякога изоставаше, а когато хукваше отново напред много некултурно ни блъскаше през краката на теснините. Пресрещахме нови удивителни и въпросителни заливчета. Забеляза се Силистар.
- Изобщо не усетих кога стигнахме! – каза Анита. Аз мислех същото, предполагам и другите.
Излязохме на път изникващ от гората. Анита и Иван Янков бяха по-назад, Иван Индианеца и Косьо го пресякоха и започнаха да се спускат, аз ги следвах. Пред нас се чу глас на жена. Тя говореше по мобилен телефон. Видя ни и каза:
- Не можете да минете от тук. Това е частна земя.
Подминах ме я без някой от нас да си отвори устата, но лично на мен през главата ми проблеснаха мълнии. Защото не виждах как е възможно някой, който и да бил той, да мисли, че може да си присвои правото да ни забрани да кръстосваме горите, да обяви, че са само негови, още повече пък точно на нас и точно тук. Защото ние може да бяхме пияници и нехранимайковци, може и да се държахме по несвойствен за повечето хора начин, но носехме градивното със себе си, бяхме духа на това място и усещахме това, което другите можеха само да оградят или превърнат в улеснение за този, който не вижда по-далече от израстъка на всекидневното удобство. Та ние дори събирахме фасовете от плажа! Синеморец беше много повече наш, отколкото на тези глупаци строящи огради и слагащи табели, май предимно, за да не се загубят в собствените си огромни къщи.
- Не й обръщайте внимание. – каза Иван Янков. – Това е резерват, нищо не може да ни каже.
За да не заобикаляме, следваше да спуснем последната стръмнина направо през гората, която не изглеждаше лесно проходима. Първо се залутахме между дърветата, после, за да достигнем някаква пътека с много усилия се закрепихме по хлъзгавия склон.
На входа на плажа имаше няколко коли и доста хора по пясъка. Слънцето се показа. Плажувахме дълго. Заливът беше много плитък, големите вълни ни веселиха. Преди да си тръгнем Иван Янков тръгна по пясъка и се върна с плетена сламена постилка, леко скъсана в единия край.
- Марфа! – каза.
По план щяхме да се върнем стопирайки по пътя от Резово, до който ни извеждаше неасфалтирания път от към плажа. Минахме покрай изоставен свинарник и особени разтителности.
- Когато тук гледали свине, са идвали веднъж в седмицата да им хвърлят храна. През останалото време свинете са освирепявали от глад като вълци. Ако им паднел човек са можели да го разкъсат.
- Какви интересни останки! На снимка, ако не си личи колко са мизерни, биха изглеждали като антични постройки, нали така?
Излизайки на пътя дълго чакахме Иван Индианеца и Анита, които се забавиха да берат разни разстения. През цялото време докато те двамата се появят ни подмина само една кола и то в посока Резово. Колата беше стар зелен Москвич изпълнен като черупка на охлюв от дебело семейство.
Бързахме, защото скоро щеше да се стъмни. Аз се стареех, но въпреки това едва следвах другите. Косьо беше зад мен и се изказа:
- Сега старото ще ви хване стоп.
Пътят се изкачваше. Слънцето се спускаше. Анита напредваше с бързината на самолет, за ръста си. Иван Янков вървеше до нея, но видимо си даваше зор. Иван Индианеца и Нажин бяха още по-напред. Сумракът придаваше мистичност на гората. Беше прекрасно, само дето бях много изморен.
- ‘Айде бе, един стоп не можеш да хванеш! – викнах на Косьо.
- Как да го хвана като една кола не минава?! – отговори раздразнен той.
- С кола всеки може.
Появи се кола, но в единствения неподходящ момент от цялото не късо пешеходстване, когато ни пресрещна Гранична полиция.
Бяха двама полицая и войник. Поискаха ни паспортите.
- Здрасти! – каза Иван Янков. Заставата беше точно до тяхната къща и той познаваше единия полицай.
- Здрасти! Къде сте тръгнали?
- Разходихме се до Силистар.
- Значи вие сте били. Получихме сигнал за някакви хора в района.
- Ние бяхме. – Иван се засмя, макар че не бях сигурен, кое точно е смешно. Оная патка се беше обадила на полицаите. – Малко разходка по брега.
- Видяхте ли палатки?
- Не. – отговори твърдо Иван.
- Ако забележите нещо, веднага да сигнализирате.
- Добре.
“Намерил кой да разпитва за палатки, сподели по-късно, вече с основателен смях Иван, дори и да бях видял някакви непознати, никога нямаше да му кажа.”
- Нямам паспорт, – каза Косьо, когато дойде неговия ред – в къщата е.
- Нямаш паспорт?
- Забравил го е. – веднага се опита да замаже Иван.
Полицаите нямаха вид, че оставят лесно жертвата си.
- Ми сега?
- Сега какво? – попита Косьо.
Казано честно, хвана ме яд на него. Всяко дете от години насам знаеше, че полицията проверява и глобява наоколо, а той? И за какво?
- Билетчета за кино.
- Айде сега! – пак се засмя пресилено Иван Янков.
- Или трябва да му пиша акт.
- Забравил си е паспорта у нас, ако искаш после ще ти го покажа.
- Те у вас ли живеят?
- Да в бунгалото. – такива едни ги измисляше и мотаеше Иван и доста време се препираха, но накрая успя да ни оттърве.
- Ще черпиш!
- Окей.
- И чичо ти ни дължи по един безплатен преглед.
- Ха-ха, окей.
Ето как се измъкнахме, за сметка на чичото на Иван и Янко, който не знаеше за това и така и не разбра, че следва да сме му благодарни.
Продължихме. Скоро полицаите ни подминаха с колата си, сигурно бяха дошли само заради нас.
- Добре де, – казах аз, – как щяха да му съставят акт, ако не видят имената му от паспорта? А ако му вземат паспорта от селото, за какво ще му пишат акт?
По-късно Иван Индианеца реши да се отдели от нас и да мине първо през техния лагер, за неща, нужни им с Анита за предстоящето пиршество, към което се бяхме упътили. Уговорихме си среща в бара и той свърна по коларски път вдясно. Преди това свирна на Нажин, който беше изтичал много напред, но веднага се върна и го последва.
- Можем да се съберем в строежа. Аз ще прекарам ток като се върнем. – предложи Иван Янков вървейки.
- Ммм. – каза Анита. – Там има бълхи.
- Верно има. – потвърдих аз.
- Няма къде. Може при баба ми и дядо ми, ама не ми се иска.
- Ще видим. – каза Косьо.
Иван ни показа моста, при който излизаше пътя от Бутамята и бостана на бай Марин. Наближавахме Синеморец. Поизостанах и ги гледах в гръб как вървят тримата един до друг в рамката на пътя, дърветата и потъмняващото небе. Прииска ми се да ги снимам, но на тази светлина от снимката нищо нямаше да излезе и се отказах. Стигнахме циганския квартал.
- Те са заселници. Идват да секат дърва или за друга работа и си остават.
- Колко време трябва да живееш в Синеморец, за да те обявят за синеморски жител.
- Поне няколко месеца или половин година.
- Да бе, трябва само да се регистрираш.
- Не е така, има разлика между това да си регистриран в Синеморец и да си жител на Синеморец. За да си жител трябва да поживееш тук известно време.
- Че то какво означава да си жител? Не значи ли да се водиш там?
- Не.
Завихме за по-преко през циганския квартал – колиби от дъски, мушами, найлони, тенекии, малко съмнителни къщи и небрежно разхвърляни циганчета. После подминахме няколко огромни и студено изглеждащи богаташки къщи, а след това постройката с отвеян покрив.
- Представяте ли си, – каза Иван – за едно лято да си построиш етажа и да покриеш къщата, а вятърът да ти отнесе покрива, така както си е целият заедно с керемидите?! Сигурно не е бил закрепен както трябва, но кой може да очаква? Тук духат много силни ветрове през зимата.
“Скрития мъж” работеше, дори имаше хора.
Иван се отдели и тръгна към бунгалото на баба му и дядо му, а ние, аз, Косьо и Анита, към бара.
Барът беше затворен. Ванчето и Боб Марли седяха на една маса и си говореха. Беше се чуло, че Ванчето ще си заминава на следващия ден и най-вероятно се “изпращаше”. Боб Марли пиеше натурален сок.
- Ще ни дадеш ли по една бира? – попита Косьо.
- Барът не работи. – отговори Ванчето, хилейки се неопределено.
- Много сме жадни. – продължи да настоява Косьо. – Досега сме вървяли пеша и сме капнали.
- Ходихме до Силистар. – обадих се аз.
- Така ли? – попита Ванчето със същата усмивка, изразявяща неясно дали повече вежливост или дружелюбност, ако изразяваше едно от тези двете.
Оставих си багажа между масите докато Косьо продължаваше да настоява. Аз веднага се отказах по простата причина, че бира можехме да си купим и от магазина на Снежа, с тази разлика, че щеше да ни излезе два пъти по-евтино. След това тръгнах към квартирата, за да си преобуя късите панталони. Горе заварих Иван, който се опитваше да прекара ток, но крушката неясно защо не искаше да светне.
- Не става.
- Остави го. – посъветвах го аз.
Върнах се в бара. На нашата маса имаше четири бири, кола и фанта със сламки. Косьо и Анита седяха и си говореха с Ванчето, която се беше изправила до тях. Анита разказваше за камъчетата, които беше събрала в “Залива на съкровищата”, Ванчето охкаше и ахкаше, вмъкваше по някоя реплика, а Косьо ги слушаше с интерес. После той им показа царската мида, която беше намерил.
- Прекрасна е! – каза Ванчето.
След това Ванчето тръгна към масата си, а Анита я спря и я помоли за още една кола; тя съвсем не схващаше намерението на Ванчето да ни почерпи за довиждане и тъй като мислеше, че ще си плаща, без стеснение се запасяваше.
- Не знам дали Иван ще предпочете фанта или кола, – каза ни Анита, докато Ванчето отиде за колата – затова по-добре да има от двете.
- ‘Айде! – каза Косьо.
- ‘Айде! – казах аз и с Косьо се чукнахме.
Боб Марли и Ванчето си тръгнаха скоро. Останахме сами. Беше се стъмнило. Изпих бързо първата бира и тя разводни остатъците махмурлук по ставите ми. Пътят пред мен водеше към плажа. Духаше лек вятър. Осветлението в бара не беше включено. Светеха магазинът на Донков и “Шопска среща”. Тъпо заведение, в бара, макар и затворен, имаше повече хора. Чувствах се прекрасно.
- Ужас, утре всички си заминаваме.
Появиха се Иван и Нажин, после и Иван Янков.
- Не мога да пусна тока.
- Да останем тук.
- Тъмно е.
- Да си купим свещи. – каза Анита.
- Ми, може. Ще донеса рибата тук.
- И салатата! Какво стана, нали щяхме да режем салата?
- А, тя баба ще я нареже. Добре, ще донеса всичко тук.
Иван ни остави парите си, около два лева, за да купим нещо за пиене.
- Какво да взема? – попитах Косьо.
- Каквото искаш, все ми е едно.
- Мастика?
Проверих за мастика при Снежа, но там тя беше едновременно скъпа и топла. Жената на Донков ми даде шише побеляло от студ и заедно с това се държа много учтиво, чак ме учуди.
- Супер! – каза Косьо.
Анита се появи със свещи. Имахме и друг проблем, нямахме хляб, и в склада нямаше.
- Имам малко в мешката, останал е, но е много малко.
- Да си купим хляб на филийки от някое заведение. – предложи Иван Индианеца. – И това е вариант.
- Може.
- Искаш ли да отидем до “Хоризонт”-а да проверим. – каза Анита.
- Добре. – отговори Иван Индианеца и те тръгнаха.
- Остави едната бира на Иван. – предупреди ме Косьо.
- Добре де, има още една.
“Хоризонт”-а не работеше, в “Шопска среща” нямало хляб, чак в “Синята акула” се смилиха.
Изобретихме най-уникалния свещник от срязано двулитрово шише от Ябълка. Измислихме го с Анита, а аз отидох до квартирата, за да взема шишето и китарата, после срязах шишето и сглобих свещника, за да онагледя идеята, а Анита каза:
- Нали точно такъв беше планът.
- Да. – казах аз и то моята идея наистина си беше точно такава, но по време на обсъждането никак не бях сигурен, че се изразявам достатъчно описателно, а какво предлагаше Анита, за това бях още по-малко сигурен, така че колкото заедно изобретихме свещника, толкова и независимо един от друг го измислихме, нещо като закона на Джаул-Ленц, а фактът, че в едно и също и кратко време и двамата направихме съвпадащо изобретение, това показва най-вероятно, че самото изобретение едва ли е било кой знае колко далече от ума, но пък с това съвсем не се омаловажаваше неговата гениалност, защото нашият свещник си беше голяма рабата и много гениален. Ето какво представляваше – поставката на свещта беше гърлото на бутилката, а широката част – стените.
Иван Янков донесе чаши и тава със салата от домати. В нея имаше само домати сол и олио. Решихме да съберем за по-удобно две маси. Иван започна с бира, ние с Косьо си сипахме мастика и си казахме наздраве. Иван Индианеца и Анита не пиеха алкохол.
- След малко ще стане рибата.
Иван донесе изпечената на електрическа скара риба и порцеланови чинии.
- Раздавай!
- Аз ли?
- Ми тя е твоя, ти си я хванал.
- Добре.
Станах и взех едно парче от срязания наполовина по дължина паламуд.
- Ето ти на тебе една риба! Ето ти и на тебе една риба. – казвах и слагах в чиниите. – Ето ти…
- Не, това най-голямото парче е за тебе.
- Все едно.
- За тебе е .
- Добре. Ето ми и на мене една риба.
- Брей, този Иван, как налови риба и нахрани народа. – засмя си Иван Янков.
Раздадох рибата и яденето започна.
- Познайте защо едни от парчетата имат глава и опашка, а други нямат? – попита Иван.
- Защото рибите са разделени на две. – отговориха едновременно Анита и Иван Индианеца смеейки се.
- И на две парчета има само една глава и опашка.
Рибата беше много вкусна. За пръв път ядех паламуд и почти съжалих, че преди това не бях опитвал.
- Да дам ли главата на Нажин? – попита Иван Янков.
- Дай ми я преди това, за да я изчистя. – отговори му Иван Индианеца.
- Изчисти и тази. – каза Анита.
- И тази. – обадих се, за да не остана по-назад и аз.
- Рибата е страхотна!
- Какво ще кажеш?
- Супер! Много вкусно.
- Да не ти стане лошо?! Той досега не е ял толкова хранително нещо.`
След яденето продължихме на салата и мастика.
- В салатата няма сол.
- Да донеса още домати.
- Аз ще ги нарежа.
- Аз имам сол горе в квартирата. – каза Косьо.
Иван се върна с домати, Косьо със сол, чушки и глава лук. Лукът го беше тафиросал от мрежата пред бунгалото на Снежа, а чушките, откъснал от градината. Започнах да режа домати с джобното си ножче и много ме биваше за това, макар че старото ми ножче се беше поизтъпило с годините. След това захванах чушките.
- Не ги режи толкова дребно. – предупреди ме Косьо.
- Защо?
- Не се режат така.
- Глупости! Точно така се режат.
- Не се карайте сега! – обади се Анита и после го повтори още няколко пъти, ама ние с Косьо си продължавахме и спорът се развихри, въпреки че съм сигурен, че никой от нас не влагаше и грам раздразнение, а за мен беше без значение и изхода му, но не отстъпвах единствено в името на едно старо древногръцко правило, според което, за да бъде цялото съвършено, то трябва и всяка една от частите му да бъде съвършена, а не виждах как едрите небрежни парчета чушка могат да бъдат съвършени. В крайна сметка се примирих.
- Дай аз да ги нарежа. – каза Косьо.
- Ето.
Ръцете ми лепнехе от доматите, така че тръгнах към чешмата в двора на янкови, за да се измия. Стигнах до ъгъла и се върнах.
- Изми ли се? – попита ме Иван.
- Дядо ти е пред входа и не ми се иска да се мотая пред него из двора.
- По-добре не ходи там, защото той се разправя с чичо ми, който е много пиян.
- А къде да се измия?
Той ме заведе до чешмата зад бара, като този път внимавахме Снежа да не ни види. Снежа седеше пред бунгалото си, та трябваше да я почакаме да се махне. Така става като се захванеш да се съобразяваш с какво ли не. А исках само да си измия ръцете.
Мастиката намаляваше. Хванах китарата и започнах да свиря тихо бавни парчета, предимно на Боб Дилън. Опитах се и да пея, но се оказа, че не усещам гласа си и не се получаваше. Отказах се. Вечерта беше тиха и сравнително топла, като тъгата.
- Утре всички си заминаваме.
- Как не ми се тръгва! – каза Анита. – Ако имаше с кой, бих останала.
- Остани сама.
Мина Доника, огледа ни учудено и влезе в “Шопска среща”.
- Става късно.
Изсвири нещо, да го изпеем всички преди да си тръгнем. – каза Анита.
- Какво?
- Нещо, което всички знаем.
- Добре, ако пеете.
Опитах няколко песни, но ми липсваше хъс, а от там липсваше и на всички, така че пеенето не се получи. Все едно. Анита и Иван Индианеца започнаха да се подготвят да тръгват. Събраха си багажа и потеглиха, но скоро се появиха отново.
- Какво?
- Изпуснах фенерчето и се счупи. Да имате крушка?
- Не.
Седнаха отново на масата и дълго всички мъдруваха и се опитваха да нагласят фенерчето така, че отново да проработи. И аз се влючих. Обзе ме странното, но несъмнено чувство, че щом го взема в ръце и бърникна, то ще светне. Поисках го и те ми го дадоха. Нищо. Върнах им го. Косьо донесе крушката от неговото фенерче, което също не работеше по неясни причини. От двете не успяха да сглобят едно.
- Ще се приберем на със свещ.
- Не разбирам защо са се шашнали толкова. – каза Иван Янков, когато Иван Индианеца и Анита потеглиха отново. – Аз, че съм ходил до там един-два пъти, мисля, че ще намеря пътя. Да не говорим, че една Нова Година се прибирахме от Каньона посред нощ в абсолютна тъмница пет човека с едно “Зипо” и то пияни.
- И аз мисля така. – казах аз.
Останахме тримата, но купонът продължи. С пиенето се отпусна музиката и се развихри. Свирехме и си пеехме.
Усетих, че мастиката ме замайва, когато свърши.
Чувствахме се прекрасно.
Косьо и Иван разделиха масите и подредиха столовете, а аз май им помагах, след което се прибрахме и си легнахме.
И това беше всичко.
За риба, до Силистар, паламуд-парти. Може да не изглежда кой знае какво, но аз знам, че е, защото важното на този свят е да създаваш, а ние създавахме: създавахме атмосферата около нас, ходенето за риба, пиенето на кафе, създавахме всяка скала, която забелязвахме по пътя, свещника, нашето велико паламуд-парти, Синеморец. “Синеморец светеше в очите им”, via vita, ако краят не е начало, той се обезсмисля.
Да.
1 Разбира се, оглеждайки се като пощтръклял, аз се опитвах да си кажа:”Брей, колко е красиво!” и това щеше е вече рефлексия и то сериозна, съждение от типа на третата Кантова Критика, но първо, последното е съвсем друга тема, и второ, аз бях така погълнат от необятното море, а то беше толкова безкрайно и променливо, че нямах никакво време да го възприема и само го възприемах и то толкова много, че почти бях достигнал едно цяло възприятие.
2 Месец по-рано бълхите ги нямаше. Някой ги беше заселил.
3 Миро – той го прави по убеждение, ами този – от инат! – така казваше Косьо.
4 Не може да се каже, че съм в подробности запознат, но доколкото знам индианското на Иван Индианеца е в интереса му към индианската култура и в опитите, доколкото е възможно в съвременните условия да се подражава на тази култура. Мисля, че нищо в изграждането на лагера, постройката на огнището и т.н. не беше случайно.
